Филип Лхамсурен: Когато нямаш връщане назад, можеш само да действаш

За малкото хора, които не те познават – как би се представил с 3 изречения?

Три изречения са много. Бих се представил като човек, който търси последните неизследвани кътчета от дивата природа.

Може да се каже, че ти си българският Discovery team на Jack Wolfskin, само че в единствено число. Кажи ни как чувстваш идеята за откриването?

За мен откриването е жизненоважен процес и той не е само до откриването на различни кътчета по света, ами и до ежедневния живот. Без да търся и откривателствам, не мога да функционирам правилно. Просто това е горивото на моя живот.

Какво остава да бъде открито?

Много остава да бъде открито, но, според мен, е по-съществено това, което вече е открито, да бъде разбрано и да се вземе урок от това какво се е случило след неговото откриване. Защото обикновено, след всяко откритие, географското място или знанието, бива употребено и изхвърлено и някак си се търси много бързо нещо ново, като заместител. По-скоро трябва да се научим да разбираме това, което вече сме открили и да изграждаме механизми, които да го съхраняват. Иначе в света винаги ще има много за откриване. Но не бива да откриваме водени от архаично мислене и консумиране.

Ти какво разбра от своите открития?

Разбирам стойността на света повече, на сложността и крехкостта на природата, когато съм на дълъг път. И това ме развива. Това откриване – то е много интимно. При мен пътят е много интимно нещо, затова и съм сам – за да мога да поемам цялата информация и всичко, което се случва, да мога да го разбирам повече и все по-дълбоко. Да съм концентриран само в случващото се.

Каква е целта ти?

Това, което преживявам, аз го споделям чрез писане. Тъй като съм човешко същество, споделеното по някакъв начин им въздейства на хората, защото имат същата сетивност, като мен.

Имам нужда да споделя усещането и най-вече да постигна някакво разбиране, без да очаквам хората да направят определени действия.

Не съм човек, който подстрекава към конкретни действия. Просто излагам прости факти, като колко дъждовни гори са унищожени през последните пет години. Мисля по-будистки и очаквам хората да се осъзнаят по своя си начин, че всичко в природата се руши с много бързи темпове.

Разкажи ни за момент от твоето детство, който те е накарал да се посветиш на живот на откривателства?

Това е един продължителен процес. Попивал съм впечатления от книгите за пътешествия, от картите, научните открития, за които съм чел. Винаги ме е вълнувало цялото разнообразие, което произлиза от откриването на така нареченото непознато, цялото приключение, което се случва на човек, решен да премине установените граници. Така започна интересът ми, а после премина в игри в ежедневието – пътешествия, загубвания и уроците от тези загубвания. Това се превърна в привличане, което развивах измежду битовите задължения, без да разбирах, че то в мен ще порасне така силно.

Но, ако говорим за конкретни спомени, първите са още преди да навърша 5 години. Майка ми беше учителка по приложни изкуства в Родопите и ходехме често с учениците ѝ на практики и преходи в планината. Така аз растях с по-големите и понеже не можех да смогна на тяхното темпо, съм израснал на раменете на всички батковци и каки и около лагерния огън.

"Те учеха, а аз събирах насекоми, яйца на птици…"

По-късно на около 10-годишна възраст ме ухапа усойница и всички, разбира се, бяха много притеснени. Аз дори не осъзнавах какво става, по-големите деца поеха отговорността за инцидента. Заведоха ме в болница и след седмица, мисля, че бях вече добре.

Може би първото ми по-сериозно преживяване и урок беше като тийнейджър. Бях при роднини, които живеят в една юрта в Баянхонгор, в Централна Монголия. Наблизо, на 15-ина километра имаше една река.

"Отидох да ловя риба и на връщане просто се загубих. Не мигнах цяла нощ и се оглеждах като шушумига."

Накрая се изморих, качих се на една по-висока кота със скали и там будувах до сутринта. На другия ден минаха някакви съседи на коне и ме прибраха. Така разбрах колко е важно човек да се ориентира. Но, едва когато си сам, осъзнаваш отговорността. Като си по-малък, правиш бели, проба-грешка и отговорността пада върху другите.

Говорейки за литература, книги, които като дете са ми оказали силно въздействие, са разказите на Джек Лондон, защото бяха истински приключения, преживени и изстрадани, с различни типове предизвикателства, златодобив, оцеляване в студеното, взаимодействие с коренното население, дълги пътувания от хиляди километри през тундри и планини. Например книгите на Майн Рид не ми допадаха, защото той не е бил на местата, за които пише. Просто се усеща, че няма грам реален опит.

Действителното преживяване винаги ме е вълнувало и до ден днешен предпочитам да чета документалистика, пътеписи, доклади от експедиции – истински преживявания на волеви хора.

В този ред на мисли много харесвах книгите-албуми на Жак-Ив Кусто с многобройните цветни снимки от експедициите на борда на „Калипсо“. За времето си, това беше изключително, защото повечето книги имаха само снимка на корицата. От тези кадри аз много добре си представях как се случват изследванията, пътуванията, виждаше се техниката, екипировката, дрехите, инструментите. С лупата можех да разглеждам с часове тези детайли.

Кое е най-страшното нещо, което ти се е случвало по време на приключение?

Имам способността да не помня толкова силно лошото. Като се върна отнякъде, нещата, случили се на терен, избледняват. По време на експедиции постоянно има някакви рискове и когато за дълъг период от време живееш в напрежение, всяко случило се нещо, потъва в съзнанието ми след като се върна.

"Но в мен винаги ще има едно постоянно притеснение, което остава като ехо и това са недоброжелателните хора. Винаги имам и ще имам тази тревога поради този фактор."

Съжаляваш ли за някой от рисковете, които си поел?

Щом съм жив и здрав, и съм се научил от тях, не мога да съжалявам. Рисковете са част от нещата. Ако са фатални, няма да имаш възможност да съжаляваш. В живота винаги има изобилие от рискове, просто трябва да ги поемаш умно.

Над какво трябва да се замислят хората, когато става дума за връзката с природата?

Колко е крехка, а не да гледат колко тя е масивна и от колко милиарда тона тя е съставена. Това не я прави по-силна. Тя е изключително крехка и деликатна, изключително губеща в днешното време.

Какво ти дава досегът до местната култура на Амазония?

За мен местните са едни нормални хора, с битие, което е по-старо като начин на живот, в сравнение с градския. Аз ги намирам нормални и близки за мен, тъй като аз самият съм израснал по простичък начин, по-близо до природата, с по-различна гледна точка.

"Техните ритуали и вярвания, които са архаични за градския човек, за мен са абсолютно фундаментални, истински и практични, живи, така че ги разбирам."

Всеки ден уча много от горските хора. Задавам практически въпроси – как да ловувам, кое дърво за какво служи, как да си набавям провизии от джунглата. Колкото повече питаш, толкова повече неща научаваш.

Ако отидеш в селище за пръв път, как те приемат?

По принцип не влизам често в местни селища, ако нямам някакъв въпрос или нужда – да си купя връзка банани или пакет ориз, например. Правейки контакт, преценявам човека срещу мен, доколко искам да му дам информация за себе си. Защото не се знае кой с какви намерения е. Обикновено, ако срещна някой по реката и с една усмивка ме поздравява, веднага отвръщам. Но хората из отдалечените селища са малко по-мнителни, общностите там са с отбранително поведение към непознатите, не знаят кой съм и какъв съм.

Местните народи със сигурност са различни от нас. Кое обаче би впечатлило най-много един българин, озовал се сред тях? Кое беше за теб?

За всеки човек впечатленията са различни. За мен местните не са обект на голямо учудване. Хората, които водя като туристи в Амазония, се впечатляват от животните – това, че има делфини в реките и, че са розови, че пираните не са такива хищници, каквато слава имат, и много митове, създадени от филмите за забавления. Рядко идва някой, който има бекграунд да е запознат добре с тропическата среда.

Всичката храна там за чужденеца е странна, защото тя идва от самата джунгла. Плодовете и зеленчуците растат само в този регион, не могат да се отгледат в оранжерии, животните не се отглеждат за месо във ферми. Цялата кухня е екзотична – местните ядат крокодили, маймуни, ларви. Много хора смятат, че бананите и кокосовите орехи са от Амазония, но те са привнесени от Африка.

В края на януари 2024 г. се отправяш на своята осма експедиция – първи етап от проекта „Мълчаливите корени на Амазония“. Какво очакваш да откриеш?

Очаквам да открия недокосната природа и да се върна жив и здрав!

Вълнуваш ли се вече? Събуждаш ли се понякога нощем от сцена, която си сънувал, сякаш вече си там?

Постоянно си представям някакви неща, настройвам се. Това че съм го правил преди, не значи, че се чувствам уверен. Това е лъжа и съм притеснен много. Не може да не се вълнуваш.

"Преди да скочиш, да тръгнеш към непознатото, не се чувстваш непременно щастлив."

Дори съзнателно си представям всички възможни начини за умиране, за да мога да се подготвя за всички неуспехи, трудности, как мога да ги преодолея, как мога да се върна. Всякакви сценарии има в главата ми и това не помага на съня и на рутинния живот, но помага за подготовката.

Каква ще бъде връзката ти с външния свят?

Ще имам сателитен телефон. Ще нося слънчев панел и акумулатор, за да мога да захранвам миньорската си лампа, фотоапарата, камерата и сателитния телефон. Това е единствената ми връзка със света и ако мен ме питаш, не бих взел и такова нещо, но го взимам, защото приятелите и близките ми мислят за мен и не бива 2-3 месеца ни вест, ни кост. Затова планът е всяка седмица да подавам информация и съответно да пускам координати къде се намирам. Ако имам емоционална или техническа нужда, може и по-често да осъществявам контакт.

В Бразилия ще поддържам връзка с Румен Койнов, а в България с няколко приятели, които разбират от география и са наясно технически за нещата на терен – Христо Николов и Иван Пенчев.

Какво откриваш/научаваш за себе си по време на трудни експедиции?

Когато навлезеш самостоятелно в първичната джунгла, в истински чиста и девствена среда, напълно неизследвана, вече не си същият човек. Там дивата Природа изисква да се освободиш от всичко, което ти пречи. Намаляването на сложността е първото условие за оцеляването. Колкото повече се натоварите, толкова по-трудно става.

"Ако трябва да вървите по 15 часа дневно, в продължение на седмици, в полугладно състояние, трябва да сте лек по тяло, ум и оборудване."

Това, което научавам, е под формата на градация. Колкото повече продължавам да правя самостоятелни експедиции, толкова повече имам очи да забелязвам детайла, по-добре да чета природата. Когато животът на човек зависи пряко от действията му, си дава зор, няма как. Тогава резултатът е добър и те развива ментално. Използваш целия си потенциал. Тук в града не можеш да го направиш, защото не всичко е на живот и смърт. Звучи много романтично, но аз съм от тези хора, които преди да отпътуват, горят мостовете след себе си. И когато няма връщане назад, единствено ми остава да действам. План „Б“ не трябва да има. Аз така функционирам. Не мисля прагматично. За мен така работят нещата, просто аз горя. Огънят е моята вътрешна сила.

Представи си, че това интервю сега го чете някое момче или момиче, което си мечтае да бъде като теб. Какво ще му кажеш?

Каквото казвам на живо на децата по детските лагери и на децата на моите приятели, които ме обичат. Те всички искат да ги заведа в джунглата. Казвам им да продължават да поддържат и развиват техния интерес и връзка към природата, защото един ден със сигурност ще стигнат по-далече и ще направят много повече.